Йордан Йовков – най-талантливият наш разказвач, е роден 9 ноември 1880

Йордан Йовков – най-талантливият наш повествовател, е роден 9 ноември 1880 година в Жеравна, Източна Румелия. 70 негови книги са преведени на над 25 езика, а обособени негови произведения – на над 37, измежду които и арабски, виетнамски, китайски, персийски, полски, фински, хинди, шведски, японски и други езици. Йовковите произведения построяват собствен свят, своя неповторима атмосфера, а историите му увличат читателите генерации наред с неповторимите си герои и описанието на човешката психика във всичките й измерения.

Кой хвърля брат срещу брата и наследник срещу татко? Защо положителното го няма, а злото се шири? Да те подгони мечка, ще срещнеш вълк, да избягаш от оса – змия ще те ухапе. Няма благосклонност, няма богатства дума, няма респект. Защо, господи? Защо?
„ Вълкадин приказва с бога "

Мъдрец в действителност беше Сали Яшар, доста нещо беше видял, доста нещо беше претърпял, само че едно беше ясно за него: с страдания, с несгоди е цялостен тоя свят, само че въпреки всичко има нещо, което е хубаво, което стои над всичко друго – любовта сред хората.
„ Песента на колелетата ”

Като всеки остарял човек, той най-често си мислеше за едно нещо: какво е в този момент, а какво беше едно време.
„ Чифликът край границата “

Хубаво си е то, мойто палто! Пък в случай че ми е писано, с него и пред Бога мога да се показва. Пък там може да ми дадат друго, златно, така да се каже, скъпоценно!
„ Серафим ”

Той не умря, тъй като, както самичък споделяше, гибелта не дохожда, когато я чакаме, а когато минимум и се надяваме.
„ Песента на колелетата “

Когато Божура беше дребна и в случай че беше студено, зъзнеше с цялото си тяло, така както майка й беше я научила, дамите се посочваха трогнати. Всъщност под това страдание се криеше учудването им, че това хубаво дете може да бъде на една циганка. Но Божура в този момент беше мома. Големите черни очи на предходното зиморничево циганче гледаха смело, дяволито, снагата й беше се източила, тънка, гъвкава, разцъфнала като дива шипка. И единствено зарад нея, зарад смеха и зарад хубостта й, която превземаше всички като с магия, дамите, такива скъперници във всяко друго време, купуваха евтината стока на Калуда и обилно й плащаха. Даваха даже и освен това, увлечени от една тъга, която те не желаеха да признаят, че е злоба.
„ Божура “

Каква чудновата бърканица - мислеше си той – от жена, дете и демон! И по какъв начин всичко й прилича; каже нещо – умно е, направи нещо - хубаво е!
„ Шибил ”

Жената, момче, е парадайс, дамата е безконечна тъга. Жената е рибя кост. Като ти заседне в гърлото, ще се задавиш.
„ Албена “

„ Серт жена! " – помисли си Давид, само че незабавно му мина през мозъка: „ Евтимия има право, в случай че не са дамите, нас и кучетата няма да ни ядат. На нас ни дай да седим в кръчмата и да бистрим политиката. ”
„ Чифликът край границата “

А Божура стоеше на скалата. В мозъка й нямаше мисъл, пред очите й беше мрачно, не виждаше водата, не чуваше плясъка й. По едно време детето зад нея проплака. Тя трепна и жалостта, която беше се спряла като буца в гърдите й, мазета на открито, сълзите и рукнаха. Заплака за първи път през тоя заплашителен ден. И сълзите й течаха, ставаше й леко. И мракът пред нея се разведряваше, водата ставаше светла, тиха, транспарантна като стъкло. Дълбоко, надълбоко в нея се оглеждаше синьо небе, бели облаци. И ето из тия светли дебри изплава обликът й, а до него различен – образът на Василча. Той е млад, той е прекрасен, гледа я и се усмихва. И успокоена, щастлива, Божура впива очи в тоя облик, усмихва се и от ден на ден и повече се надвисва над водата…
„ Божура “

Кръстан дигаше в действителност доста звук, ходеше от механа на механа, предвождан от цигулари, върху челата на които лепеше сребърни левове, провикваше се, носеше застрашително палтото си, наметнато единствено върху едното рамо, само че всичките му буйства се свършваха с доста изпотрошени шишета и чаши, или пък някой стол или някоя маса, които той, с цел да покаже силата си, обичаше да издига със зъби. И в случай че имаше някой, който постоянно да си теглеше от тия оргии на касапина, това беше жена му. Като се върнеше в къщи, имаше или нямаше аргументи, той я набиваше хубаво, най-много тъй като била бездетна, изпъждаше я на открито и самичък се затваряше и заспиваше кралимарковски сън от цяло денонощие. В това време Кръстаница, изподраскана, чорлава и разплакана, отиваше да се оплаква ту в общината, ту у майкини си, или пък се тръшкаше из бурена в градината, скубеше косата си и виеше като вълчица.
„ Последна наслада “

Замислен, Моканина се върна при овцете си и се залови още веднъж за цървулите, които правеше от нещавена волска кожа. Бяла лястовичка – мислеше си той. - Има ли я! Но нещо го подпираше в гърдите, мъчеше го. И като пусна шилото и погледна към небето, той извика:
– Боже, какъв брой тъга има по тоя свят, боже!
И отново се загледа след каруцата.
„ По жицата ”

Снимка(заглавна): Йордан Йовков със брачната половинка си Деспина и щерка им Елка, 1924,